СТАРИЯТ ЗЛАТОДОБИВ КРАЙ СОФИЯ

СТОЯН АВДЕВ

Годишник на Националния политехнически музей – София, том 17, София, 1988 г., стр. 118-123

Златодобиването край София има хилядолетна история. Началото може би трябва да търсим преди около 5500 години, когато по българските земи започва разработването на златоносни разсипи. За този ранен период на златодобива край София конкретни данни липсват, но има една ценна находка, която е важно указание за експлоатацията на софийските находища още в праисторическо време. Това е големият златен съд от Казичане (X-VII в. пр.н.е.).¹ Неговото тегло (1050 грама) и чистота на метала (98.6 % злато) са доказателство за съществуването на вековни традиции както по отношение на златодобива, така също и при обработката на метала. Вероятно през Ранната античност районът на София не е останал незасегнат от големия подем на рудодобива в Тракия, за което свидетелствуват редица златни находки от тази епоха, като например голямата златна обица от Бояна (III в. пр.н.е.).²

С включването на тракийските земи в състава на Римската империя златодобивът на Балканския полуостров постепенно се усилва и през III-IV в. достига своя максимум. Районът на древна Сердика не прави изключение. За това говорят значителните останки от златните рудници на траките, открити през 50-те години на нашия век. Най-напред те бяха установени при прокопаването на канал в землището на с. Горубляне.³ По протежение на 800 м строителите попаднаха на 7 броя кухини с размери 5-7 м дължина, 2-3 м ширина и височина до няколко метра – всички разположени в едрокъсовите чакъли. Навремето тези кухини бяха обявени за суфозионен карст. Няколко години по-късно, обаче, при прокопаването на Панчаревския канал, бяха открити аналогични каверни в същите едрокъсови грубосортирани чакъли.⁴ Подробното изследване, проведено от сътрудници на Музея за история на София установи, че става дума за антични галерии за златодобив. Те са с височина 1.1-1.3 м, а стените им са облицовани със суха зидария от речни камъни. В основата са били поставяни по-големите, а над тях – по-малките камъни. Така се е образувало трапецовидно сечение на галерията – по-тясно долу и по-широко горе. Таванът има дъговидна форма и е в здраво споения пласт над чакълите.

Тракийските златни рудници, аналогични на тези, открити край Горубляне и Панчарево, са известни на много места в Югозападна България. Някои от тях са датирани с монети в III в. н.е.⁵ Причината да се премине към подземна разработка на златоносните разсипи в долината на р. Искър край София е повишеното търсене на злато през втората половина на III в. Това е период, в който Римската империя изпада в тежка икономическа и политическа криза. В резултат от интензивната експлоатация през I-II в. много от сребърните рудници стават нерентабилни и е трябвало да бъдат изоставени. Именно тогава златото измества среброто като основен валутен метал. Указание за златодобива край София в края на III в. е отсичането в Софийската монетарница на една къса серия златни ауреуси на император Проб /276-282 г./.⁶

Разработването на златоносните разсипи вероятно е продължило и след III в., защото най-много писмени сведения за рударската дейност на тракийското племе беси има от IV и V в. При това за бесите изрично се говори като за умело прокарващи минни изработки златотърсачи.⁷ Територията, населявана с беси по време на римското владичество, включва и югоизточните части на Софийското поле.⁸

В следващите няколко века се наблюдава упадък на златодобива по нашите земи, макар този древен занаят никога да не е напълно изчезвал. Съществуват сведения за неговото разрастване едва от XIII-XIV век. Развитието на златодобива е свързано с общия подем на рударството след идването по нашите земи на владеещите саксонската рударска технология преселници от Централна и Източна Европа. Върхът на рудодобив е през XVI в., от което време са запазени много писмени и други сведения, които включват данни и за развито занаятчийство в София. По това време софийската монетарница започва да сече отново монети, но през първите десетилетия на XVII в. работата ѝ е преустановена.⁹ Споменът за монетарниците обаче се запазва и в следващите векове. Почти всички пътешественици, минаващи през София, не пропускат да отбележат този факт. Не пропускат да отбележат и златодобива край София.

Ето какво пише през 1671 г. неизвестен пътешественик: “След като проучиха, те (местните власти) ми приведоха различни доказателства, че тук може да се намери хубава златна руда. Между другото, един златар даде да видим някакъв пясък, който беше с богато съдържание на злато и чрез дестилация може да се получи много от този метал. Майсторът го беше намерил и донесъл от някаква рекичка на половин миля от града, каквито има много в този край”.¹⁰

В съставения сто години по-късно /1771 г./ “Опис на турските области и на християнските народи” също се говори за златодобива на Витоша: “Някога от Витоша добивали сребро, олово, злато и драгоценни камъни”.¹¹ Почти по същото време /1786 г./ през София минал пътешественикът Савиюр Лузинян, който ни е оставил едно по-подробно описание за местоположението на този златен рудник: “На запад от града лежи една планина, която турците наричат Витуш. На върха и се намира една равнина, на която растат голямо количество благоуханни цветя. Тук има и една златна рудница, която обаче не се обработва”.¹² За този златен рудник говорят в своята “География” двамата арменски учени Инджедиян и Агонц, които на няколко пъти минават през българските земи в периода 1792-1804 г.¹³ Те посещават някаква пещера край София, в която видели инструменти за сечене на монети, останали, според местните жители, от съществувалата в миналото тук монетарница. “На това твърдение може да се вярва, защото в този край има следи от стари златни мини. Това особено проличава при проливни дъждове, защото пороите носят със себе си тебир, което не е нищо друго освен златен прах”, добавят те.

За връзката на Софийската монетарница и добива на благородни метали край София се говори и в едно предание, записано в края на миналия век. В него се казва, че “работниците в монетарницата” с кози чували пренасяли на гръб златната и сребърна руда до Боянската река, където имало направени специални приспособления за промиване на рудата.

Сравнително добре осведоменият Ами Буе /1836-1838/ също не изпуска да спомене за рудодобива на Витоша: “Планината Витош, близо до София, има славата на много рудоносна. Споменават се не само среброносни руди, но дори и за злато. Като се съмняваме в точността на този последния факт, смятаме, че другият е вероятен, понеже има следи от много стари мини”.¹⁴

И ако през XVIII-XIX в. златно-сребърните коренни находища не били разработвани, то разсипите винаги са били обект на експлоатация. Изглежда, че в средата на XIX в. тази дейност е била добре развита – доколкото може да се съди от няколко съобщения от това време. Така например австрийският вицеконсул Мартирт /1853 г./, като говори за златодобива в подножието на Витоша, изрично споменава за плавене на злато край Горни Пасарел.¹⁵ Интересни сведения за този златодобив към 1860 г. ни е оставил опълченецът Димитър Пеев. Описвайки детството си, той разказва: “На няколко пъти заедно с майстора си златар, бяхме излизали около Вайсовата – тогава Чорбаджиосмановата воденица да промиваме злато от пясъка. В 1-2 дни измиваме един напръстник злато”.¹⁶ Споменатата воденица се е намирала на днешния площад Възраждане, където е минавал дълбок 5-6 м отбранителен ров.

За плавене на злато край София Хохщетер пише в 1869 г.: “В промивалните край Витоша наред с магнетита се среща също и злато под формата на фин пясък до зрънца с размер на леща. Когато селяните добият няколко драма (1 драм е ок. 3 грама – С.А.), те го продават на златарите в София и Самоков. Този добив на злато е все пак минимален и без никакво значение”.¹⁷ 

След Освобождението златодобивът постепенно запада. Към 1880 г. както свидетелствува Камий Янсен, злато се е добивало само по южните склонове на Витоша. “След летните бури македонците и циганите идват да събират тази пръст в потоците, промиват я и отнасят утайките, които съдържат злато. Народната банка в София притежава малко количество от него”.¹⁸ Преди и след Първата световна война със златопромиване останали да се занимават само няколко души. Един от тях е Георги Янев от Княжево, преселник от Солун.¹⁹ Неговият род, както и родът на един друг известен златопромивач – Кънчо Дуков²⁰, е бил от потомствени златари, които обикаляли страната пролет и есен.

Когато в края на 20-те години интересът към разработването на златоносните разсипи край София нараства, възниква идеята за промишлено производство. Запазени са били и 10 периметъра в подножието на Витоша по течението на реките Владайска, Боянска, Драгалевска, Симеоновска и др.²¹ Към практическа работа обаче не се пристъпва. И през 30-те и през 40-те години златодобивът се ограничава с ръчното плавене на злато освен по споменатите реки още по Бистришката, Горублянската, Дървенишката и някои други рекички край София.²² В средата на 50-те години обаче и това производство е изоставено. Така отмира един от най-древните занаяти по нашите земи.

ЛИТЕРАТУРА

  1. Stanceva, M. Une coupe en or de Sofia-Thracia III, S., 1974, pp. 221-241.
  2. Венедиков, Ив., Т. Герасимов. – “Тракийското изкуство”, С.,1973, с. 373.
  3. Демирев, А. – “Бележки върху образуването на суфузионен карст в алувиалните тераси чакъли от южните окрайнини на Софийската котловина” – “Изв. Геол. инст.”, кн. VII, С., 1959, с. 189-198.
  4. Станчева, М. – “Тракийски златоносни рудни разработки край София” – Сп. “Археология”, XV, кн. 1, 1973, с. 53-59.
  5. Коняров, Г., – “Принос към историята на рударството и металургията в България”, С., 1953, с. 22-24.
  6. Както съобщава Капели, по времето на Проб на Сердика е било разрешено да сече златни монети (Р. Капели – “Монетарницата на Сердика при император Аврелиан” – “Новини” от София, “София прес” и НИМ, С., 1983, с. 3). Според съобщението във вестниците в началото на 70-те години една такава златна монета е била продадена в Париж за рекордната сума от 39 000 франка.
  7. “Извори за българската история”, т. II, С., 1958, с. 291.
  8. Фол, Ал., Т. Спиридонов – “Историческа география на тракийските племена”, С., 1983, с. 24-26.
  9. Георгиев, М. – “Икономическото минало на град София и Софийско”, С., 1926.
  10. Понов, М. (съст.) – “Немски и австрийски пътеписи за Балканите XVII – средата на XVIII в.”, С., 1986, с. 121.
  11. Ангелов, Б. – “Археологически вести в сръбски пътеписи през XVII-XVIII в.” – сп. “Археология”, VIII, 1966, с. 58.
  12. Шишманов, Ив. – “Стари пътувания през България”, сб. НУНК IV, 1891, с. 474.
  13. Орманджиян, А. (съст.) – “Арменски пътеписи за Балканите XVII-XIX в.”, С., 1984, с. 72.
  14. Марков, Н. (съст.) – “Извори за историята на рударството и металургията по българските земи /XVII-XIX в./, т. I (под печат).
  15. Пак там.
  16. Пенев, Д. – “Моите спомени”, С., 1935, с.9
  17. Марков, Н. – цит. съч.
  18. Пак там.
  19. Караогланов, З. – “Намиране и добиване на злато в България” – Год. СДУ, 1923-1924 г., XX, кн. 3-4, с. 33 и сл.
  20. Маслинков, Л. – “Старото златарство в София”, С., 1987, с. 45.
  21. Делирадев, П. – “Витоша”, С., 1926, с. 206.
  22. Герганов, П., Ст. Младенов – “Ръководство за дирене и добиване на злато от наносни находища с указание на златоносните находища на България”, С., 1935, с. 48 и сл.
,

Вашият коментар