ВИТОША ПРЕЗ ЛЕДНИКОВАТА ЕПОХА.

НИКОЛА ПУШКАРОВЪ

Естествознание и география, София, год. VI, кн. 5, Януари 1922 год., стр. 177-189

Витоша сравнително с другите наши планини е най-добре изучена. Отдавна тя е привличала вниманието на пѫтешествениците, на нашите учени геолози, ботаници и географи и на множество любители и туристи. Ежегодно при хубави дни по нейните плещи пѫплят множество студенти, учители и ученици, защото Витоша задоволява любознателността и любопитството на всички. Тя е не само най-приятното и полезно място за отпочивка на софийските граждани, но и цял лабиринт от разнообразно преплетени геологични явления и минералогични промени. За нейната геология и минералогия се намират много материали в работите на А. Буе, Хохщетер, Ф. Тула, Г. Златарски, Г. Бончев, Цвиич, Ст. Бончев и др. По пѫлна работа по петрографията на Витоша е дисертацията на Л. Димитров. Ала и след всички изучвания Витоша не престава да буди интерес у всеки, който я посещава. Една кратка обиколка по нея дава на внимателния наблюдател вѫзможност да се убеди в това, че за живота на Витоша още не е казана последнята дума, а най-малко или почти нищо не е казано за промените, които са станали по нея в предпоследната геологична епоха – през ледниковата епоха. В тази статия ще се помѫчим да разясним някой по-важни от тях.

Всяка планина има своя история на развитие, която се сѫстои от редица явления, свѫрзани помежду си с причинна врѫзка. За разбиране на едно от тия явления необходимо е знанието на предшествоващите го явления, затова тук ще напомним важните пунктове от живота на Витоша до ледниковата епоха.

Главния масив, ядката на Витоша се сѫстои от сиенит. Той сега е оголен, но в началото е бил покрит с гнайси и слюдени шисти. Сиенитния масив от свиване при изстиването си и от страничен натиск се е напукал. Пукнатините се изпѫлнили с доста разнообразни скали. Вѫв вид на греди и блокове гранити, диорити, диабази крѫстосват сиенита и с влиянието си, което са упражнили, са увеличили и разнообразието на минералите.

През палеозойската ера вѫрху гнайса на Витоша се утайли песѫчници, конгломерати и глинени шисти. Пѫрвите от тях под влиянието на по последните динамоморфни процеси са изкристализирали и се првѫрнали в кварцити. По-кѫсно – в началото на мезозойската ера – триасова период, североизточната, източната и южна страни на Витоша се покриват с червеникави и шарени песѫчници и варовици. Последните с течение на времето се преврѫщат в доломити. В края на кредния период низките части на планината се заливат от морето и се покриват с варовити мергели. През сѫщото време захваща силно движение на земната кора. Тогава около сиенитното ядро на Витоша се появява прѫстеновидна пукнатина, из която изтичат андезити и туфове – сивата сиенитна маса на планината се обкрѫжава с зелен венец от млади еруптивни скали. (Виж Геологичната карта на проф. Г. Златарски). Още по-кѫсно в края на терциерната епоха югозападните поли на Витоша се мият от вѫлните на бистро сладководно езеро, утайките на което достигат до височината на село Владая. През това време или по-добре кѫм края на това време на север от Витоша се вѫлнува друго обширно езеро – Софийското езеро.

Вѫншните промени, които Витоша е тѫрпяла през различните геологични времена са оставяли следите си по нейните плещи и поли и по този начин са разнообразили нейния скален сѫстав. В течение на това геологично време в нейното тело са ставали други вѫтрешни промени, от което пѫрвоначалният ѝ сѫстав се е изменял отчасти или напѫлно: пѫрвоначалния здрав сиенитен масив се е напукал; в пукнатините почнали да циркулират подземни води, носящи с себе си различни разтвори; а при по-сетнешните ерупции из пукнатините се промѫкват разядливи газове и пари. И разворите, и газовете и парите изменят напѫлно или отчасти минералите в скалата. В много пукнатини и празнини се отлагат нови минерали – турмалини, кварцови видоизменения, апатит, титанит, магнетит, малахит, епидот, фелдшпати, амфибол и др. От това Витоша и в минералогично отношение е станала много разнообразна.

Разнообразния скален и минерален сѫстав на Витоша, промените, които са станали с нея през миналите геологични епохи и изобщо живота на Витоша буди жив интерес у учени и любители. А не по-малѫк интерес представлява нейното най-близко минало – нейната история през ледниковата епоха. От една страна това най-близко нейно минало остава още сѫвсем тѫмно, а от друга – много явления от днешното сѫстояние на тази планина не могат добре да се разяснят, ако не се разясни какво е ставало по нея в ледниковата епоха. Тѫй например, не може да се обясни как гнайсната обвивка на планината е смѫкната от високото ѝ плоско теме около Черни врѫх; коя сила е могла да прехвѫрли големи сиенитни блокове през Люлин до в Бучинския дервент; как са могли витошки кварцити да се струпат почти на самия гребен на Люлин; на що се дѫлжат множеството камени потоци по плещите на планината; как са свечени от Резнйовете и Купена сиенитни блокове, достигащи 50 и повече хиляди килограми, натрупани в котловината при село Бистрица, и още ред други вѫпроси.

До сега по тези интересни вѫпроси нема що годе писано. С изключение на срѫбския професор Цвиич и Д-р Ст. Бончев, които поддѫржат сѫществуването на ледници по Витоша през ледниковата епоха, нито един геолог или географ не е споменал за ледници по нея, нито пѫк някой се е заел с тяхното изучване.

Изучването на условията, при които се развиват сѫвременните ледници и тяхното географично разпространение ни дава вѫзможност да изясним условията за разпространението на ледниковите явления в преминалите геологични времена. Наблюденията вѫрху ледниците по земното кѫлбо показват, че те не се образуват по всички планини, височината на които надминава снежната линия. За образуването на ледници е нужно сѫчетанието на много орографични и климатични условия.

От разнообразната орография зависи развитието на ледниците вѫрху една и сѫща планина и при едни и сѫщи климатични условия. В Алпите и другите високи планини развитието на ледниците се намира в права зависимост от големината на котловинните разширения вѫв високите части на долините, които разширения носят название циркове. Колкото цирковете, в които се натрупва снега, са по-обширни, толкова ледникѫт е по-масивен и толкова по-низко се спуска. Това влияние на орографията много релефно се вижда в Алтай. Там в групата на Заравшанските ледници, които се спускат от планинския вѫзел между Алтайския, Заалския, Туркестанския и Хисарския гребени, има до 30 ледници; от тях два главни – Заравшанския и Зардалския – се спускат от превала Мачта, пѫрвия кѫм северозапад, а втория кѫм североизток. И при все, че климатичните условия на североизток са по благоприятни, Зардалския ледник е три пѫти по-кѫс от Заравшанския. Тази грамадна разлика при еднакви климатични условия се обяснява само с това, че Заравшанския ледник има обширен и дѫлбок цирк, какѫвто липсва на Зардалския ледник. Обаче, колкото и да са благоприятни орографските условия, каквото голямо значение и да имат те за развитието на ледниците, последните не могат да се развият, ако нема на лице известни климатични условия, а именно: направление и качество на вятѫра; влажност на вѫздуха, температура, количество и качество на валежите. При това само низката годишна температура е недостатѫчна за образуване на ледници, колкото и да ca благоприятни орографските условия. Тѫй, напр., в източния Сибир сѫществуват добри орографски условия, а годишната температура достига от – 9 до – 15° C, обаче ледници не се образуват, защото там пада годишно много малко сняг; при това голяма част от снега поради сухия зимен климат се изпарява, а останалата част скоро се стопява през пролетта. От друга страна области сѫс сравнително висока годишна температура, но с изобилни снежни валежи, се отличават с множество свои ледници. За най-добѫр пример в това отношение може да ни послужи Нова Зеландия. Там средната годишна температура при края на ледниците е равна на + 10° C и все пак има до 50 големи и множество малки ледници, които се спускат така низко, че около крайща растат дрѫвовидни папрати, палми и други топлостранни растения. Това изобилие на ледници в малката Нова Зеландия се обяснява с влиянието на северозападните влажни ветрове, които като достигнат новозеландските алпи, отлагат по техните височини изобилно количество сняг. Годишния валеж в северозападните поли на планината достига до 35 метра и вероятно вѫв високите части на планината е още по-голямо. В югоизточните склонове валежа намалява до 0.66 метра. От това разпределение на валежа по новозеландските Алпи може лесно да се обясни, защо ледниците по северозападните склонове се спускат до 215 м. над морското равнище, докато на другия склон (ю. и.) едвам достигат до 7-800 м.

Преди да говорим за ледници по Витоша, нека видим дали тя е имала условия за техното образуване. Най-високия врѫх на Витоша е Черни-врѫх – 2285.7 м. Черни-врѫх е едно малко вѫзвишение вѫрху едно обширно високо плато. На северо-запад от него се простира широка полегата равнина, обградена е с височините на врѫховете Селимица, Острица, Цѫрни врѫх, Цѫрната-скала и плоския рид на Резнйовете кѫм северо-изток. Това полегато равнище има около 20 кв. клм. поврѫхност. То на известни места е доста вглѫбнато и е дало начало на торфени блата. Дѫлбочината му на такива места надминава 300 метра. Това обширно равнище представлява отличен басеин за натрупване на сняг – снежно поле, което има средна височина 1800 метра. Снежното поле на Черни-врѫх има един дѫлбок изход между Цѫрни-врѫх и Цѫрната скала, който води през Златните мостове в широката долина на Владайската река. Друг по малѫк изход води северно от Цѫрната скала кѫм блатистото надолно равнище над Княжево.

Около това главно и най-обширно вместилище на снег се редят от южна, източна и северо-източна страна още няколко второстепенни снежни басейни. Такива са басеина на р. Матница, на р. Струма, на р. Железнишка и на р. Бистрица, които заедно имат повече от 40 кв. клм. поврѫхност. Освен тях по Витоша се намират още множество тераси и вглѫбнатини, вѫрху които може да се натрупва снег. Изобщо Витоша по своята орография представлява твѫрде благоприятни условия за натрупване снег в голямо количество, но само това условие, както видяхме, не е достатѫчно да усигури развитието на ледници – за последното се изискват и необходимите климатични условия.

За климата на Витоша можем да сѫдим само по метеорологичните наблюдения в София и с. Бояна. В София средната годишна температура е 9.8° C. Ако приемем средно умаление на температурата 0.60° на всеки 100 м. височина, то на Черни-врѫх ще имаме средна годишна температура равна на – 0.6°. Но понеже при низходящия вѫздушен ток температурата се увеличава значително и не отговоря на приетата цифра 0.60°, наверно изчислената средна температура за Черни-врѫх не отговаря на действителната. Бѫдащето, когато на Черни-врѫх ще има метеоролигична станция, ще ни даде точни данни, както за годишната температура, тѫй и за валежите, формата на валежите, владеещите ветрове и още редица наблюдения с големо значение за климата на Витоша и нейната околност.

Какви и колко валеже падат годишно по Витоша не може да се каже с положителност нищо определено. В Бояна пада средно годишно 786 м. м. – почти с 200 м. м. повече отколкото в София. В Бояна понякога валежа надминава 1100 м. м. Колко годишен валеж пада по височините на Витоша и по нейните югозападни склонове, не може да се изчисли от данните за валежа в София и Бояна. Вѫв всеки случай може да се приеме без грешка, че валежа на Витоша е най-малко двойно по-голям, отколкото в Бояна, т. е. че по Витоша пада средногодишно повече от 1600 м. м. валеж. Тази цифра е минималната. Като имаме предвид географското положение на Витоша и околната орография, а именно: Витоша се издига като отделен масив точно на пѫтя на югозападното топло и влажно вѫздушно течение; тя е значително по-висока от Люлин и Верила-планина и служи като най-силен охладител за югозападните ветрове. Последните при вѫзкачването си по планината се охладяват и отлагат голяма част от водните пари, а когато започват да се спускат от височината кѫм Бояна и София се сгряват значително и следователно стават по-сухи, от което и валежите в Бояна намаляват. Валежа по Витоша може да се изчисли, ако се знаеше количеството вода, което изтича из нея. Последното не е изчислено, макар да има жизнен интерес за гр. София. Обаче, от наблюденията личи, че това количество е твѫрде голямо сравнително с поврѫхността на планината. От Витоша извират множество реки, по-важни от които са: Владайската, Струма и притоците ù, Железнишката, Бистрица, Драгалевската и Боянската. Нито една наша планина с равна на Витоша поврѫхност не дава толкова многочислени и непресѫхващи реки, нито една от тях не е толкова богата на извори мочучи, колкото е богата Витоша. A всичко това показва, че Витоша и в влагомерно отношение представлява благоприятни условия за развитие на ледници.

Днес по Витоша не се запазва постоянен снег; само през някои години под Резнйовете остава една малка преспа да дочека новия снег. Снежната линия за географската ширина, на която се намира Витоша, е над 2900 – 3000 метра, ала през ледниковата епоха границата на постоянните снегове е било значително по-низко от днешната. Действително ако приемем, че средната годишна температура през ледниковата епоха се е понижила за географската ширина на Витоша само с 4°, то средната годишна температура на Черни врѫх ще бѫде – 4.60° C, а снежната линия ще слезе под 1700 м. за равните наклонени ридове, дето ще има средна годишна температура – 1.1° C; за долините, в които винаги се натрупва няколко пѫти повече снег, границата на снеговете може да се спусне и до 1000 м. надморска височина. Следователно, това от условията за образуване на ледниците, което в днешно време недостига на Витоша, се постига само с едно понижение на температурата с 4° C, каквото през ледниковата епоха безпорно e било. Ясните следи от ледниците по Рила, Пирин, Шар и Перистер, намерени от професор Цвиич, говорят в полза на допуснатото предположение. Кѫм всичко това требва да се прибави още сѫществуването на остатѫци от плиоценските езера, които са се ширили от Витоша на юг и югозапад по течението на Струма до Мелник и Петрич. Тези езера или блатисти места са увеличавали значително влагата на топлите южни и югозападни вѫздушни течения и с това заедно годишните валежи по Витоша.

И така орографията на Витоша и климатѫт ѝ в днешно време, а особно в миналото, напѫлно благоприятствуват за образуване на ледници по нея. Днес нема ледници, само защото средната годишна температура е висока, та снеговете се стопяват, обаче ледници по Витоша е трябвало да има през ледниковата епоха, когато средната годишна тепература е били значително по низка. Да видим какво говорят фактите. Известно е, че леда в планинските (аллийски тип) ледници се образува постепенно от зѫрнест снег (фирн), който пѫк ежегодно се получава от обикновения снег, като последния през топлото време на годината се полустопява и изново замрѫзва. Понеже ежегодно вали нов снег, който притиска стария и го избутва по наклона на планината, ежегодно масата на фирна и леда се увеличава и от собственната си тяжест почва да тече по наклона. При това бавно движение, както на снега, тѫй и на зѫрнестия снег (фирна) и леда, ce извѫршва механична работа, която се изразява от една страна в начупване и изтриване скалите по дѫното на ледника и по неговите брегове, а от друга – в пренасяне на разрушения скален материал на по-далечно или по-близко разстояние. Когато течещия ледник достигне низките места, дето температурата е висока, тогава леда се стопява, а носените скални материали се отлагат при края му вѫв вид на морени – челни морени.

Дѫлжината на ледниникѫт и дебелината на леда се колебаят в зависимост от ред обстоятелства, обаче най-важните са колебанията на температурата и на снежните валежи. Понякога ледника бѫрзо отстѫпва и тогава оставя отстрани така наречените странични морени. Леглото си ледника дѫлбае по иначе от реката, – до като леглото на реката, особено в планинските отдели, се вдѫлбава вѫв вид на латинската буква V, това на ледника прилича на буквата U, т. е. плоско дѫно с отвесни брегове. Реката тѫркаля камѫните и ги оглажда от всички страни еднакво, а ледника или ги носи непокѫтнати – рѫбести, по плещите си, или ги изтрива от една страна, ако ги влачи по дѫното си. Реката щом стѫпи в равнината и намали бѫрзината ѝ, почва да отлага носения материал според тежеста му; ледника, напротив, носи едновременно материали от най-различна големина – глина, песѫк, чакѫл и блокове до няколко десетки хиляди килограми и ги отлага заедно без всекаква сортировка. Ледникова лед, фирн и снег при движението си изтриват и отнасят всичката почва сѫс себе си, като оставят основната скала сѫвсем оголена. Най-после ледника с помощта на камѫните по дѫното му набраздява и оглажда леглото си по особен начин. Тези са едни от най-несѫмнените доказателства за сѫществуването на планински ледници. Всеко едно от тях е достатѫчно да засвидетелствува, че тук някога е сѫществувал и действувал някой ледник. По Витоша и около нея сѫществуват повечето от тях и на някои места са сѫвсем ясно изразени, а на други – отчасти са маскирани от послешната механична дейност на реките. Тех ще разгледаме последователно.

В северозападните и западни поли на Витоша, в землищата на селата Княжево – Бояна, Горна Баня и кѫм Суходолската река са натрупани в големи маси червеникави кварцити, конгломерати, сиенитови блокове и гнайси без всекаква сортировка на материалите. Сѫщите маси от грамадак лежат по самите височини от Люлин, а в Бучинския дервент на местноста „Поляните“ покриват целото пространство и имат характер на челна морена. Там – в Бучинския дервент, се намират сиенитни блокове, по-тежки от няколко стотин килограма, лежащи в насипите заедно с чакѫл от кварцити и глина. Сиенитите, както и кварцитите и гнайса, както между Бояна и Горна Баня, така и вѫрху Люлин и в Бучинския дервен не могат да произхождат от друго место, освен от Витоша. А като се имат предвид от една страна неправилното им наслагане без всякаква сортировка на материала, и от друга страна, днешната орография на местото – височината на Люлин и дѫлбокия Владайски проход, не може да се допусне никакѫв друг начин на пренасянето им, освен с помощта на един ледник. Това нещо намира силно подкрепление и от друго едно обстоятелство, а именно: южно от с. Княжево по пѫтя „Бялата вода“ за Цѫрната скала и по сѫщия за с. Владая навсякѫде вѫрху андезитите и без врѫзка с тях са натрупани кварцити, гнайси, сиенити и то без каквато и да била зависимост с днешните долини на реките и потоците. Следователно, последните не могат да бѫдат пренесители на този материал, който при това е донесен от високите части на планината. Най-после този несроден с андезитите скален материал някога е покривал високите сиенитни отдели на Витоша и ако от там е измит чрез действието на течащите води, то и днес би личали последиците от неравномерното измиване и по плоските вододели, какѫвто е напр. „Вододела“, трябваше да се запазят пластовете на гнайса и кварцита. Подобно нящо не се наблюдава, напротив, цялата висока част на Витоша западно и северозападно от Черно-врѫх е сѫвсем лишена от тези скали, а вѫрху оголения сиенит останал по-плитѫк или по-дѫлбок грамадак – плод на механичната дейност на температурата, вѫрху който се е образувал тѫнак пласт от високопланинска почва, сѫставена главно от остатѫците на тревистата растителност.

Фактите, които посочваме, могат много лесно да се обяснят само като приемем, че през ледниковата епоха тук е действувал един голем ледник. Неговото снежно и фирново поле е било около 20 кв. км. широко и е лежало западно и с. западно от Черни врѫх. Наклонѫт му е бил кѫм Люлин. Вглѫбнатината на село Владая и Владайския проход не са сѫществували в сегашната си големина. Ледникѫт е минавал по плещите на Люлин и е отлагал носените от Черни врѫх кварцити, гнайси, сиенити и конгломерати западно от линията на Бучинския дервент. Този е най-големия ледник на Витоша, с дѫлжина по права линия около 16-17 клм. и с един цирк над 20 кв. клм.

През траянето на ледниковата епоха големия Черноврѫхски ледник е тѫрпял много промени. Ред изменения в орографията на местото са станали от действието на течащите води, от действието на самия ледник, а сѫщо и от тектонични промени. (Последното се потвѫрдява от ненормалното положение на плиоценските пластове при с. Владая). Ледника при отстѫпването си е постилал леглото с основни морени, с челни морени, речно леднични утайки и др. Някои от тях сѫвсем са унищожени от времето, но много са запазени и днес в добро сѫстояние. Най-дѫлго време Черноврѫхския ледник се е задѫржал на линията Златните-мостове. От тук ледниковите води са изтичали в няколко направления, дѫлбаели са сѫвремените долини и подпомогнати, вероятно от тектонични явления, са успели да продѫлбаят Владайския пролом.

Югозападно от Черни-врѫх пространството между в. Селемица и в. Купена е било заето от втори ледников цирк, значително по-малак от пѫрвия. В този цирк сѫбират днес водите си р. Матница и р. Струма; дели ги билото на в. Крѫста кѫм Черни-врѫх. В този басеин се намират няколко фирнови тераси, които днес са повече мочуриви. От тях надолу са се спускали два главни ледникови езици – единия по долината на р. Матница, а другия по долината на р. Струма. Челните им морени са достигали до линията на с. Крапец. Следите на този, да го наречем Струмски ледник, се виждат навсякѫде между селата Кладница, Попово, Крапец, и Чупетлово; ала особено ясни са те по течението на р. Струма, северно от с. Чупетлово. Самото село е разположено в едно разширение на речната долина вѫрху нанос от грамадак. Над селото леглото на реката е почти право и с наклон около 100 ‰ до полите на Черни-врѫх, дето се разделя на десно и лево. Левото вѫзвива и се впива в масива на Купена, а деснoто се издига кѫм вододела на р. Мaтница. От селото до това место леглого на Струма се отличава с особни белези, несвойствени на планинско речно легло. To има плоско дѫно с отвесни брегове. Покрито е еднакво по целата си дѫлжина (около 2 км.) с грамадаци, които тук там се издигат в високи до 3-4 метра камени грамади. Грамадите са обикновенно значително по-дѫлги, отколкото широки. Някои от тях са успоредни с леглото, а други напречни. В тях материалите са неправилно размесени – покрай едрите блокове се редят дребни чакѫлни парчета, пясѫк и глина. Реката лакатуши по товa широко легло, като e успяла да го продѫлбае толкова малко, че едвам може да сѫбере всичката си вода заедно – тя на някои места се разлива в два, три и повече рѫкави. Десния брег на струмското корито е силно разрушен от химични метаморфни процеси, благодарение на големото количество пирит в скалите и следи от бившата ледникова дейност са затрити, но по левия брег те са добре запазени. Тук полите на масива на в. Купена се спускат много стрѫмно, обаче щом достигнат до леглото образуват една равна и тесна тераса, която откѫм реката е ограничена с отвесен 3-4 м. висок брег. На тази тераса успоредно с леглото и до самия брег се издигат дѫлги камени грамади, високи 2-3 м. и без никаква врѫзка сѫс стржмните поли на Купена – между тях и полите се намира празна, равна ивица, широка 5-10 м. (Виж фиг. 1).

Тези дѫлги грамади не са нито насипи отгоре, понеже са ясно отделени от полите, нито са пѫк речна тераса – тяхното положение и характер напѫлно отговаря на това на страничните морени на ледниците. Сѫщо тѫй формата на струмското легло може да се обясни само с действието на един ледник, който се е спускал по него от високите части на планината кѫм Чупетлово. При бавното си отстѫпване ледника е стоварял носения материал в вид на челни и странични морени по леглото, които и днес добре личат, а най-добре за запазени левите му странични морени. Едно излишно доказателство за сѫществуванието на ледника е обстоятелството, че Струма не е образувала конус на насипване. При такава грамадна разлика в наклона на леглото на реката над Чупетлово – около 100‰, и този на планинските ѝ притоци – повече от 400‰, в началото на реката, при полите на Черни-врѫх, требваше да се насипе грамаден конус и от него кѫм селото постепенно да се наслагва по дребния материал. Подобно насипване, както казахме не сѫществува, вѫпреки всички закони на речното динамично действие. Струмското легло тук е такова ясно доказателство за сѫществуването на ледник, че и най-големия скептик може да се убеди в това.

Друг ледник е сѫществувал на изток от Черни-врѫх. Негова фирнов басеин се простира от Резнйовете на югоизток до Белчова-скала. Този басеин се е разделял от билото на в. Голема Купена на две неравни половини – по-голяма, принадлежаща на Бистришкия ледник и по-малка – на Железнишкия. Снегѫт от високия гребен между Резнйовете и Белова-скала се е сѫбарял и натрупвал в басейна и от тук като ледени езици се спускал в низкото между селата Железница и Бистрица. Част от леда или само фирнова снег се отправял на северо-запад от Бистрица и зад в. Цѫрква стигал до реката, по течението на която водно-ледниковите му утайки достигали до село Горубляне.

Разделението на този голем ледник на два – Железнишки и Бистришки, станало по-кѫсно, когато коритото на Бистришката река значително се вдѫлбало, а упоритата кварцитна Голема Купена не се поддала на бѫрзо разрушение, както андезитите в устието на Бистришката река.

Моренните и водноледникови утайки на тези ледници пѫлнят целото пространство от в. Чипровица, източно от Бистрица, до стока на Железнишката река в река Ведена и по на юг от този пункт. Пѫтя между двете села минава по тези ледникови утайки. На всякѫде стѫрчат грамадни сиенитни и диоритни блокове, около които водата е измила дребния скален материял, а в бреговете на дѫлбоките долища и по яровете много добре се вижда тяхното неправилно наслагване всред чакѫла, песѫка и глината.

Още по-неопровержими свидели на ледниковата деятелност представляват леглото на Железнишката река и челните морени при с. Бистрица. Пѫрвото има плоска ювидна форма, като това на р. Струма при Чупетлово. То е широко и послано с моренни материали, а по десния му брег лежат високи странични морени. Морените при Бистрица започват от самото село и ce простират далече на юг. Бистришката река се врезала дѫлбоко в андезитното си ложе, тѫй че северния край на последната челна морена останал да стѫрчи високо повече от 100 м. над реката, като образува височината „Богдана“. Тази последна челна морена е била един непрекѫснат рид, сѫставен от следващите на юг височини – Малкия Капрал, Големия Капрал и Оброчище, но изпосле речните води са я накѫсали на отделни височини. Тази морена кѫм Витоша се спуска полегато, като се отделя от последната с коритообразна котловинка; а на противната страна се спуска твѫрде стрѫмно. От нея надолу кѫм стоката на притоците на р. Гѫбешница се намират още няколко реда челни морени, но те са по-малки и неясни, понеже изпосле са припокрити от водно-ледникови наноси. Северния край на последната морена – височината Богдана, е сѫставен главно от сиенитни блокове, по малко кварцитни кѫсове и сѫвсем редко диабазови тѫмнозелени блокове с едри диалагови кристали. Блоковете имат големина от няколко кгр. до няколко десятки хиляди кгр.; те на повѫрхността стѫрчат уединено в голям безпорядѫк, а в разреза на морената лежат сѫвсем нeправилно между дребния материал (Виж фиг. 2). Средната част на морената – Малкия Капрал е сѫставен почти еднакво от сиенитни блокове и кварцит, а южната страна – Големия Капрал и Оброчище – почти изключително от кварцит и конгломерат.

Отделянето на морената от полите на планината чрез коритовидната котловинка (Виж фиг. 3), разположението на материала в нея и разпределението на скалните видове по нейната дѫлжина допускат само един начин за образуване – посредством действието на ледник, който се спускал отгоре. Ледника се застоял дѫлго време на това место. Мѫкнал на левото си рамо сиенити откѫм Резнйовете, а на десното – кварцити и конгломерати откѫм Големата Купена. Пѫрвите стоварял в северния край на морената – на Богдана, а вторите – на южния на – Големия Капрал. След това той бѫрзо се дрѫпнал навѫтре в планината, като оставил плитка основна морена в котловинката, вѫрху която изпосле водите нанесли нов материал, с който издигнали малко края ѝ до полите на планината,

До тук посочихме главните и най-очебиющи факти, които потвѫрдяват сѫществуването на ледници по Витоша през ледниковата епоха. Освен тях има още редица други второстепенни, които сѫщо тѫй са интересни, но които биха могли да влезат в една по-обширна работа за ледниците по Витоша, отколкото е настоящата статия. Требва да забележим, че при тѫлкуването на някои неща си послужиме с предположения, които чакат потвѫрждението си от бѫдащи изследвания. Такива са: предположението за начина на образуването на Владайското дефиле и вѫзрастта на кварцитете и конгломератите. Тям отдадохме палеозойска вѫзраст, без да определяме епохата, макар да сме наклонни да ги отнесем кѫм карбонската епоха. Ако бѫдащите иследвания докажат това предположение, то мнението за вѫзрастта на Витоша значително ще се измени.

Най-после, като си служим с фактите, изложени до тук, можем да скицираме накратко живота и видѫт на Витоша през предпоследната геологична епоха, което е нашата главна цел, по следния начин. Преди ледниковата епоха Витоша е била по-висока, отколкото днес, понеже вѫрху нейното сиенитно ядро са лежали дебели пластове от гнайс, кварцити и конгломерати. Тогава врѫзката между Витоша и Люлин е била неразделна – люлинските андезити ca непосредствено продѫлжение на витошките, а владайската река изпосле е проровила коритото си. През ледниковата епоха Витоша се покрива с постоянни (вечни) снегове, които ежегодно, пресметнато по днешни метеорологични данни, се увеличавали с около 4 м. дебелина. Вѫрху обширните наклонени планински равнини снега се преврѫща в фирн, а в края на равнините – в ледников лед. Ледѫт изтичал в разни направления, докато се оформили три главни такива – кѫм Владая, кѫм Крапец и кѫм Железница – Бистрица. Освен главните направления имало още ред други по-малки, които не достигали до низините в полите на Витоща, а свѫршвали високо над канарите, като образували висящи ледници и ледопади – кѫм Драгалевци, Бояна, Княжево, Кладница и др. Ледниците тѫрпели промени от една страна в направлението си, вследствие на удѫлбяване на леглото им, а от друга – в дѫлжината и дебелината си, вследствие промената на климата. През всичкото време на траянето си ледниците рушили покривката на Витоша и смѫквали разрушения материал в низките части на планината и в полите ѝ, като го отлагали наоколо в вид на морени. Витоша се снишила под тежкото действие на ледниците, оголила сѫвсем сиенитното си теме. Сѫщо тѫй се оголили и андезитните ѝ ребра. Когато, обаче ледниците се прибрали високо в планината, оная част от ребрата ѝ с малак наклон, по която пѫлзели те и се отдрѫпвали нагоре, се покрила с дебели маси ледников материал; а когато изчезнали и от високите части на планината, оставили последния си багаж вѫв вид на камени реки и езера. Подир ледниците бавно се катерила нагоре растителността и покривала голотата на планината. Много арктични растения, подгонени от ceверните големи ледници, са намерили прибежище в полето при Витоша, а като настѫпило топло време те пѫрви попѫлзяли подир ледниците и по ребрата на планината достигнали до самия вѫрх. От тогава насам сигурно много от тях са загинали от топла задуха, ала някой са се запазили до днес, като живи свидетели на миналото.

Ледниците смѫкнали и сдробили на ситно кварцитната покривка на Витоша. Тази сдробена покривка се оказала златоносна, затова човек започнал да я преровя по свой начин и да вади от нея скѫпия метал. Витоша се обградила сѫс „Златоми“, както ги наричат в с. Бистрица. Бояна, Горна-Баня, Владая, Попово, Чупетлово, Железница, Бистрица, Горубляне са били много десетилетия големи златни рудници – някогашната човешка работа навсякаде в тия места е оставила ясни следи. Дали не биха могли тия стари източници да дадат на Бѫлгария това, което й е най нужно в тия времена?