МИННОТО ДЕЛО В БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ ПРЕЗ И СЛЕД РИМСКО ВРЕМЕ

БОГОМИЛ МИХАЙЛОВ РАДОСЛАВОВ

Минното дело в развитието на човешката култура, София, 1948 г., стр. 21-29

Римското императорско време представлява голям интерес и е от грамадно значение за минното дело в България. През това време пионерите на българското рудничарство – римляните – са бродили из нашата страна по всички направления, като са правили най-щателни проспекции и не са оставяли непретърсена и най-малката планинска долчинка. А че това е така ни показват многобройните, пръснати на разни места големи и малки рудничарски работи, които са имали за обект рудите по тия места.

Много от тези стари, римски, рудничарски работи са били продължени през средните векове и в ново време, като твърде малко от тях са били в действие и през времето на турското владичество.

При всичко, че римляните са се проявили като сравнително добри майстори в много технически работи, в минното изкуство, като се съди по старите рудничарски работи в България, те се оказват като не особено опитни рудничари. Според нашите проучвания, тяхната система на дирене, изучаване и експлоатиране се е състояла в следното: те са дирили афльориментите (изходищата) на рудните месторождения в планинските потоци, както и в незалесени и скалисти места. След намиране афльоримента на някое рудно месторождение, римляните – рудничари са определяли неговото простиране, респ. направлението на афльоримента му, като са залагали в него един или два – един срещу друг – кладенци. При пресичането на рудното находище, от дъното на кладенеца са прокарвали галерии по неговото простиране. Чрез тези галерии се е извършвала експлоатацията, която в много случаи не е могла да трае дълго време, тъй като в кладенеца и в прокараните от него галерии е нахлувала толкова вода, щото тогавашните рудничари – римляни – със своите първобитни уреди за черпене вода: копанки, кофи, водни колелета, долапи, кожени мехове и пр., не са могли да ѝ надделеят и по този начин галериите и част от кладенеца са се потопявали под вода и са ставали недостъпни за по-нататъшна работа. Това обаче не е смущавало старите рудничари. Те, на 15-20 м. напред, по направление на афльоримента на рудната жила, са изработвали друг кладенец (шахта), при който, ако са попадали на рудната жила, са повтаряли същия начин на работа, както в първия случай. Това се е повтаряло много пъти.

От казаното до тук се вижда, че римските рудничари са изработвали голямо число кладенци (шахти) по афльоримента на рудното месторождение и че те с тези си работи са могли да експлоатират само една малка, близка до афльоримента, част от същото рудно месторождение, без да могат да навлязат под нивото на подпочвените води.

Съвършено иначе е поставен обаче този въпрос с наследниците на римските миньори – саксонските рудничари. Тези последните, благодарение на многото рудници, с които е надарена Саксония, са били по-добри майстори в своята рудничарска работа. Най-характерната особеност на Саксонското минно изкуство у нас е умението да се употребяват травербаните – напречните галерии (Querschlag, Traversbank). С тези травербани може да се подхване едно месторождение в сравнително по-низко ниво от афльоримента му, без водата да пречи на работата. Така водата се изтича на повърхността по гравитационния си път, през травербана, като по този начин се създава възможността за експлоатиране на рудното находище в по-голяма дълбочина и в по-голям тонаж. Поради това там, гдето са били извършени саксонски рудничарски работи, трябва да се очаква, че рудното находище е експлоатирано в по-голяма дълбочина и в по-големи размери, отколкото при римските.

Както римляните, така и саксонците, обикновено още на самото място на рудодобиването са подхвърляли получената руда на металургическо преработване. Доказателство за това са доста големите насипища от згурия, останали от обработката на добитите руди. Обогатяването на рудите е ставало ръчно, чрез отделяне и очукване. Пещите, в които са се претопявали рудите, са били с доста проста конструкция, като за вдухване на въздух в тях се употребявали кожени мехове, движени от хора (вероятно роби). За горивен материал в тези примитивни металургически пещи са се употребявали дървени въглища. Употребата на каменни въглища и добиването на кокс, са били неизвестни тогава.

Старите рудничари – римляни или саксонци – не са били твърде добри металурзи. За доказателство на това служат много от запазените до днес згурии, в някои от които се забелязва, че една значителна част от метала – обикновено олово, мед, желязо и пр. – е останала в тях, без да бъде добита и използувана. Металургията, през Императорското римско време, не е още познавала начина за добиването на цинка от неговото сулфидно съединение – сфалерита. За доказателство на това служат изучванията ни на старите рудници в Етрополския балкан, гдето, в намиращата се там голяма рудна жила с оловни и цинкови руди, ние констатирахме, че само оловните руди са били експлоатирани и металургически преработени на самото място в олово, докато цинковите руди не са били обект на дирене и експлоатиране. Тук ние констатирахме, че местата, гдето цинковите руди са се срещали в преобладаващи и компактни маси, са били използувани като предпазителни стълбове на експлоатационните работи. При изследване на оловните згурии ние констатирахме също, че те съдържат един доста значителен процент от олово, че съдържащото се в галенита сребро не е било използувано и че една част от добитото олово е преработвана на глеч за нуждите на тогавашното грънчарство.

След горната кратка характеристика на старите римски и саксонски рудничарски работи, нека изложим накратко изучените от нас в България места със стари рудничарски работи, като укажем и на някои от особеностите им.

Преди всичко ще споменем римските и саксонски стари руднични работи в землищата на селата: Ерул, Бусинци, Глоговица, Забел, Туряковци и др., Трънска околия. Те са типични и характерни, както за римските така и за саксонските рудничарски работи. Тази именно е причината, че при горното описание на характера на едните и другите работи имахме пред вид старите рудничарски работи в Трънска околия, извършени главно през Императорското римско време. Тези работи, по своите грандиозни размери, учудват всекиго. Трябва човек лично да ги види, за да може да си състави ясно понятие за тях. Цели хълмове и планински скатове са разровени и покрити, както с трапове и дупки от стари изучвателни и експлоатационни римски шахти, така и от по-големи или по-малки насипища (халди) от материала, изваден от някогашната експлоатация на откритите тук рудни жили. Редом с това, тук се срещат големи и малки купове от згурия, продукт от металургическата обработка на рудите. В насипищата ние констатирахме парчета от рудите: тетраедрит, халкопирит, галенит, пирит, азурит и малахит, а в купищата от згурия установихме, че тя на много места съдържа значителен процент от метала, за който са били претопявани рудите.

Една значителна част от тези стари рудничарски работи се намират в границите на минната концесия “Народно стопанство”, за експлоатиране сребърни и др. руди, в землището на с. Бусинци, Трънска околия, а другата – в границите на минната концесия “Тодор”, за експлоатиране оловни руди, в землището на с. Милковица и Ерул, Трънско (местността “Ямите”).

През последните години, тук бе дадена и минната концесия “Злата”, за експлоатиране на златни руди.

От голям интерес и значение са находките, които се направиха в границите на гореспоменатите минни концесии. Така, през 1908 год., в дъното на една римска шахта ние намерихме около 400 стари римски монети, които бяха от 6 вида с ликовете на следните римски императори, царували през епохата на Константин Велики:

1. Maximianus, царувал от 292 до 311 год.
2. Licipius, царувал от 307 до 323 год.
3. Maxentius, царувал от 306 до 312 год.
4. Valeria, жена на Maxentius от 306 до 312 год.
5. Diocletianus, царувал от 284 до 305 год.
6. Maximius, царувал от 383 до 388 год.

За забелязване е, че всички монети бяха медни, а само някои от тях покрити с тънък слой калай. Според дадените ни от Народния музей в София обяснения, през онези времена на римското владичество, поради липса на достатъчно сребърни монети, римското правителство е калайдисвало медни монети и ги е пущало в обращение като сребърни.

При разчистването на някои стари рудничарски работи, в границите на днешната минна концесия “Народно стопанство”, са намерени оригинални, дървени, старорудничарски стълби, подпорни дървета, чамови дъски, малки дървени копанки за черпене вода и едно дебело съвършено изгнило въже. Въпреки големите размери на старите рудничарски работи в Трънско, до сега в този край не са намерени никакви писмени документи или други някакви паметници във връзка с тези работи. Тук, между населението, няма даже никакви предания във връзка с тях.

От гореизложеното се вижда, че в Трънско, през време на Римското владичество, се е било развило едно обширно минно дело, в което е вземал участие многохиляден персонал. От друга страна, при изучаването ни на мините в Трънско, ние констатирахме, че населението на този край, за разлика от това в съседните нему краища: Граовско, Радомирско, Кюстендилско, Царибродско и Вранско, представлява един по-обработен и по-красив и на вид по-интелигентен тип. Независимо от това, ние констатирахме още факта, че в населението на Трънско се срещат имена с римски произход, като: Латинка, Утман (от Хютенман) и пр. Като съпоставим гореизложените констатации, ние сме наклонни да допуснем, че придошлите от вън римляни, а по-после саксонци – работници и въобще минен персонал – са се сродявали (кръстосвали) с местното население, в резултат на което се е създал и запазил сегашният естетически тип на населението в Трънско.

Не по-малко интересни и важни са старите рудничарски работи на мината “Плакалница – Медна планина” за експлоатиране на медни и оловни руди в землищата на с. с. Очиндол и Згури град, Врачанско. Тук, покрай старите галерии и шахти, са и насипищата (халдите) на мината, в които се намират късчета от рудите: борнит, халкопирит, тетраедрит, халкозин, галенит, малахит и азурит. Независимо от това, запазени са и купища от згурия, останала след претопяването на рудата. При разчистването на една стара галерия, покрай разните подпорни дървета и дъски, е намерена стара византийска медна монета от времето на византийския император Анастасий, царувал от 491 до 518 год., както и стари железни чукове и клинове. По всичко изглежда, че експлоатирането на медните и оловни руди тук е било преустановено не по липса на технически средства, не поради изчерпване на рудата, а по причина на някои политически събития. По всяка вероятност, то се дължи на Чипровското въстание, когато турското правителство е обезлюдило Балкана, като е заповядало, щото всичкото му население, включително работниците от мината “Плакалница – Медна планина” и другите там мини, да напуснат Балкана и да слязат в полето.

Във Врачанския балкан се намират още на няколко места стари рудничарски работи, а именно: в минните концесии “Св. Св. Седмочисленици”, “Згури град”, в местността “Кравя”, както и в околностите на в. Соколец. Тук се срещат стари шахти и галерии, в които се вижда начинът, по който е работено, както и рудите, които са експлоатирани. Покрай тези стари рудничарски работи се срещат стари насипища, както и купове от згурия.

Не по-малко интересни са старите рудничарски работи в местността “Сребърно коло”, в Осоговската планина, гдето се срещат доста много згурии. Според проф. Ю. Иванов, близкото тук с. Саса е наречено по името на някогашните саксонци-рудничари, които са живели и работили в рудниците на тези места. Те са се ползували с много по-големи права и привилегии отколкото другото местно население.

Едни от най-големите и обширни стари рудничарски работи у нас са безспорно тези при с. с. Чипровци и Железна, Берковска околия. Това са редица малки и големи шахти и галерии, които започват от с. Железна, минават край с. с. Чипровци и Влашко село и достигат почти до с. Горни Лом – стари рудничарски работи, които имат направление ю.-и. – с. з., и се простират на една дължина от десетина и повече километри. Тук е била проучвана и отчасти експлоатирана една кварцова рудна жила, находяща се в Долнокарбонския терен. Главната руда, която е била експлоатирана на това място е бил дребнозърнестият среброносен галенит.

Интерес представляват и старите рудничарски работи в Бургаско, главно в “Карабаир” и “Бакърлъка”. Тук старите рудничари, вероятно римляни, са проследили с цяла редица шахти афльоримента на рудните находища. При разчистване на някои от тези шахти са намерени железни рудничарски чукове, подпорни дървета, дъски и пр. Тези рудничарски работи, изглежда, да имат доста голяма прилика с подобни в Испания, които са били разчистени и поставени в експлоатация.

Освен поменатите до тук стари рудничарски работи, на различни места в България се срещат по-малки такива, от които по-интересни са: рудничарските работи, открити в минната концесия “Цар Асен”, за експлоатиране медни руди, в землището на с. Павелско, Асеновградска околия – тези работи се придружават и от згурии, старите работи в минната концесия “Оловник”, за експлоатиране оловни руди, в землището на с. Осеновлак, Софийска околия, както и тези при с. Брезе, Софийско и пр.

Нека поменем тук и доста обширните стари рудничарски работи, които са имали за обект експлоатацията на златоносните дилувиални тераси между с. с. Панчарево, Горубляне и Бистрица – Софийско. Рудничарите – римляни – са преработили тук грамадни маси от пясъци и чакъл, образуващи цели тераси, като нужната вода за промиване на златото са вземали от Бистришката река.

По всичко изглежда, че в Императорското римско време са били едновременно експлоатирани златоносните тераси между с. с. Панчарево, Горубляне и Бистрица, както и са били използувани в големи размери минералните извори при с. Панчарево.

В допълнение на горното нека споменем и за експлоатираните в Римско време златоносни тераси в западните склонове на Витоша: с. с. Крапец, Боснек и пр.

Най-после да споменем и за резултатите от нашите проучвания на старите рудничарски работи при с. Горно Уйно, Кюстендилско. Те се намират край самата българо-югославска граница. Теренът, в който са прокарани тези стари работи, представлява дилувиални тераси, които се състоят от конгломерирани пясъци и чакъл, в които се срещат люспи от злато в различна форма и големина. Старите рудничарски работи тук са предимно римски и се състоят от щолни, галерии и шахти, прокарани в пясъчно-чакълестите тераси.

За промиване на добития дилувиален пясъчен и чакълест материал, старите рудничари – римляни – са прокопали един водопроводен канал (арк) с дължина около 7 клм., който отвежда водите на р. Драговищица по планинските скатове до самите дилувиални тераси, респ. старите рудничарски работи. Тук е ставало промиването на златоносния материал, добит от рудниците.

В чакълите и пясъците на терасите се среща разпръснато злато в размери от прах до бобово зърно. В старите рудничарски работи бидоха намерени римски и византийски монети, а именно: римски монети с ликовете на римските императори: Anastasius и D.N. ARCADIUS p. p. AVG. SALVS AGCC 398-408. Constnpl. Византийска сребърна монета от ἐτββέα преди н. е.

Прави впечатление малкият размер на тези монети, който не надминава размера на някогашните наши монети от 1 и 2 стотинки, наречени каравелчета и такевчета.

Изглежда, че старите римски рудничари – златари, работили у нас, не са се интересували от минералния сулфатен извор при с. Долно Уйно, около който не се виждат никакви следи от стари постройки. Това се дължи вероятно на обстоятелството, че водата на този извор е студена, макар и силно минерализирана, или че този извор се е проявил може би след владичеството на римляните, като резултат на някое земетресение. Първото предположение правим с оглед на факта, че римляните са се интересували и са използували у нас само топлите и горещи минерални води, но не и студените. Тогава лекуването чрез пиене на минерални води е било непознато.

Независимо от гореспоменатите стари рудничарски работи, създадени и развили се през Императорското римско време, в България има на много места следи и значителни остатъци от стара железодобивна индустрия, чието начало не е още известно, обаче нейното голямо развитие се съвпада с турското владичество в България. Тая индустрия, поради новосъздадените след освобождението на България социални, стопански и икономически условия, постепенно се е намалявала и, двадесетина години след Освобождението, е изчезнала с преустановяване на работата в последните видня, мадан и самоков в Самоковско. Тази железодобивна индустрия у нас е маркирана с по-големи или по-малки остатъци от желязна згурия, която се среща в: Самоковско, Етрополско, Софийско, Костенец, Долна баня, Радуил, Махала, Сестримо и др. Згурията съдържа един твърде значителен процент от желязо, което показва, че металургическото преработване на желязната руда – магнетита – е било твърде дефектно.

ЛИТЕРАТУРА

1. Prof. Dr. phil., Dr Ing. H.Quiring, Die Schächte, Stollen und Abbaumräume der Steinzeit und des Altertums. Manuscript. Berlin. Zeitschrift für das Berghütten-und Salinenwesen im Preussischen Staaten. 1932.
2. Prof. Dr. phil., Dr Ing. H.Quiring, Das Gold im Altertum. Forschungen und Fortschritte. № 5/6 – 18 Jahrgang von 10 und 20 Februar 1942.
3. Dr Julius Andree, Bergbau in der Vorzeit. Verlag Curt Kabitzsch.
4. Das Buch der Erfindungen-Gewerbe und Industrie. V. Band. Bergbau und Hüttenwesen.  Verlag Otto Spamer, Leipzig.
5. Koversations Lexikon Brockhaus. 1929-1931.
6. Dr H. Ost, Lehrbuch der chemischen Technologie, Leipzig, 1920.
7. Prof. Dr F. Ullmann, Enzyklopädie der technischen Chemie. Berlin-Wien,1930.
8. Dr O. Stützer, Die wichtigsten Lagerstätten der ” Nicht Erze”, I Teil, Berlin. 1911.
9. B. Dammer u O. Tietze, Die nutzbaren Mineralien, 2 Bände, Stuttgart, 1913.
10. Prof. Dr O. Herrmann, Steinbruchindustrie und Steinbruchgeogie, Berlin. 1916.
11. Prof. Dr. F. Rinne, Praktische Gesteinskunde, Hannover, 1908.
12. Инж. Б. М. Радославов, Минното дело в България, неговото минало, настояще и мерките, които трябва да се вземат за повдигането му с диаграми, таблици и пр. София, 1913 г., стр. 104.
13. Инж. Б. М. Радославов, Мини, кариери и минерални води в Софийския окръг, с карта, профили, планове, таблици, фотографии и пр. София. 1918 г., стр. 169. 
14. Инж. Б. М. Радославов, Минералните богатства на България и тяхното рационално използуване. София. 1938 г.
15. Инж. Б. М. Радославов, Възгледите за лековитостта на минералните води през течение на вековете. Сп. “Курортно дело”, год. X. (1946), бр. 3-4.